МАГАЗИН "СТРОИТЕЛ" - ПИРДОП
ГАЗТРЕЙД
ПОЛИСТРОЙ 21
МАГАЗИН "СТРОИТЕЛ" - ПИРДОП
ГАЗТРЕЙД
ПОЛИСТРОЙ 21
Гореща новина
 На християнският празник Богоявление – Йордановден, 6 януари, в гр. Пирдоп се постави начало на нова традиция. Ритуалът по хвърлянето на Светия кръст се състоя на моста над река Славци, при кръстовището на едноименната улица с ул. „Бобьовица“. Хубавото време позволи на множество пирдопчани да присъстват на обичая, за който от общинската администрация бяха направили специален бент и вир в коритото на реката, а на желаещите се предлагаше греяно вино. Прочети още...
   |   

 Честит юбилей, приятелю и издателю!

 На 31 октомври известният не само в района журналист и управител на Издателство „Златен змей“ Христо Ковачев, става на седемдесет години. Един немалък път във времето, в което остави трайна следа с журналистическите си изяви и още повече с обнародваните над 1000 (до сега!) книги.

 Опитвам се да си спомня, освен това, че и двамата сме родени в Златица, кога житейските и творческите ни вектори се пресякоха. И паметта ме връща към лятото на далечната 1973 г. Тогава направих опит, за мое съжаление не успешен, току-що завършил ТМСС да кандидатствам за студент в Софийския университет по история. И за двата си изпита трябваше да се приютя някъде за през нощта, тъй като започваха рано сутрин, а удобна транспортна връзка със столицата от нашия край, както и сега, нямаше. Та… видяхме се някъде в Златица, каза му за проблема и той без каквито и да е условности и уговорки, ми даде ключа си на своята скромна студентска квартира. И това беше! Учеше в същия университет по специалността „Българска филология“, а квартирата му – сега не мога да кажа къде се намираше, беше идеална – самостоятелна, с врата към улицата, малка и тиха. Преживях две нощи там, после му върнах ключа и пътищата ни за немалко дни и месеци се разделиха. Този епизод от съвместното ни битие, който за мен беше огромен жест на подкрепа, той сигурно не си спомня – все пак е от преди почти половин век!

 След години той завърши, аз изслужих дълга си към Отечеството в БНА, та някак пак така случайно отново се видяхме. Потърси ме от позицията на главен редактор на местния вестник. Беше вече приключил с издаването на „Златишки зов“, от който и досега си пазя едно течение от 1975-та година. Двата стари града Пирдоп и Златица вече се казваха Средногорие, а от местните издания „Средногорска мисъл“ и „Златишки зов“ се роди… „Средногорски зов“. Искаше да му напиша очерк за една жена – запазил съм в съзнанието си името му – „Сийка от Антон“. Дамата беше магазинер в кооперацията на селото, та да разкажа за успехите и проблемите ѝ като търговец. Направих го, не знам как съм се справил с писането, ама очеркът излезе във вестника.

 После той замина за София със семейството си, аз за Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и докато завърша Любовта на сърцето си – историята, контактите ни пак прекъснаха. Виждахме след това се само за по минути по време на традиционните и редовно провеждани в онези години, до разделянето на двата квартала и възстановяването им като градове, срещи на средногорци, живеещи в столицата. Празниците бяха впечатляващи и в наше време едва ли могат да се повторят – бяха чудесни, задушевни, вълнуващи и емоционални събития и за „новите“ столичани и за златишко-пирдопските им приятели и роднини. Той работеше вече във вестник „Софийска правда“, после в „Жената днес“, в списание „Отечество“... Все престижни и много търсени издания. Особено тези за жената и отечеството ни, та авторитетът му беше пораснал много. 

 По-късно станахме почти и роднини. Баща му – дядо Тодор, поради урбанизацията на квартала до Заимската чешма на ул. „Софийско шосе“ и строежа на блоковете, където беше домът им, се наложи да го напусне и си купи къща в нашата махала – на вуйчо ми Георги, който я продаваше, защото се установи във Велинград.     

 В началото на демокрацията пътищата ни отново поеха в различни посоки и закономерно контактите ни станаха по-редки, но не прекъснахме отношенията. В тези години той все ме „натискаше“ да се заема с миналото на родния край. Спорили сме неведнъж какво има на Голеш, защо Спасовото кладенче се казва „Спасово“ и за кемерите, макар и двамата да бяхме наясно, че за това се иска време, „ровене“ в архивите и много четене. Случаят и този път помогна – през 1994 г. бях на следдипломна квалификация в Историческия факултет на „Софийския университет. Той беше вече „човек“ на създадения само три години преди това Общобългарски комитет „Васил Левски“, председателстван от проф. Дойно Дойнов. Подготвих книга, малка и скромна, но с много нови факти и  събития за Златица и Пирдоп през Възраждането. Минаха няколко лета, а за издаването ѝ все не намирах средства. Докато той не прие не присърце – а направо като невъзможна кауза, това да се случи. Ама и на него му костваше немалко време и усилия.

 Междувременно създадохме заедно и той издаде първата ни обща книга – „Под открито небе“ на пирдопчанина Симеон Савов. Беше събитие за времето си. Не помня колко нощи сме седели пред компютъра, докато стане. Така се получи и с появата на в. „Регион“ през 2001 г. Странирахме пак заедно до среднощ първия брой, докато ни хареса и на двамата. Веднъж даже, за да помогне в събирането на материали – новини в началото нямаше много, както е сега, написа една „скандална“ статия – такъв си му е характерът – все да казва „нещата“ „право в очите“, та тя предизвика доста полемика сред читателите тогава. А някои дори се позасегнаха и върнаха „опровержение“, с което реално потвърдиха изводите и заключенията му.

 От това време и до преди четири лета, се „чувахме“ и виждахме по-често, а най-вече почти всяка сряда в тясната стаичка на Общобългарски комитет „Васил Левски“ при духовния ни общ баща проф. Дойно Дойнов. Той беше издател на поредицата на Комитета „Българско възраждане. Идеи. Личности. Събития“, а сетне и на документалния сборник с разчетените писма и реликви на Апостола, на книгите на Професора „Хората с които живях“, „Истини и заблуди в мой път през годините“, „Левски. Най-ясната загадка“ и други. В дискусиите и споровете по тях неведнъж сме били на различни позиции, а най-вече за родния ни край, всеки отстоявайки своята. Да си призная, макар и да не се съгласявах с повечето от доводите му, усещах, че има немалко правота в неговите аргументи и съждения.

 Пак неведнъж съм го критикувал, че понякога под формата на шега се самоопределяше като „Кметът на Средногорието“, опитвайки се да предизвика размисли и дела за по-доброто бъдеще на региона. Малцина, обаче, го разбираха и приемаха казаното от него с незаслужена ирония и пренебрежение. А той просто търсеше пътища и начини да помогне по своя си начин. Трябва да кажа, че въпреки това и въпреки годините, които натрупа на гърба си, и опита, който събра и „изсърба“, си остана същият – и сега вижданията му по много от проблемите на региона, са нестандартни, дори непонятни за мнозина, не разбиращи, че той просто се опитва да бъде полезен.  

 Макар вече и на седемдесет години, и да се виждаме по-рядко поради пандемията , говорим си по телефона често, а от думите му ясно личи, че „има още хляб“ в него. И каузи, за които да работи и да се бори, защото му е мило за този край и не го забравя, àко и да е „средногорец“ в София. От онези, които се заселиха в столицата в доброто старо време и не скъсаха връзките с родния край.

 Честит празник, издателю и на Многая лета!  

Добавете коментар

Защитен код
Обнови

 

 

 

Януари 2022
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31