Съвсем наскоро завърши шестото издание на формата „Фермата“. Часове след рождения си ден участникът в него Стоян Маджаров е в Копривщица. Преди да дойдат гостите, го посещавам в дома му във времето, когато приготвя продуктите за празничната трапеза. На полицата се вижда галонът с уиски, който Стоян спечели в една от битките, както и дъската, изработена от Гелето. Първото нещо, което искам да науча от него е как се решава да се кандидатира за участие във „Фермата“.
„След първото издание на формата бях много впечатлен. Защото това е едно от най-българските предавания – пресъздаване на наши традиции и обичаи, възраждането на селския бит и култура. Тази година имахме възможността да сбъднем една мечта на Андрей. Като по този начин помогнахме за съхраняването на една специална порода овце – каракачанската. В момента в България са останали около 2 000 такива животни.
Двамата братя Сидер и Атила преди години започват да отглеждат тази порода само с единични бройки. Издирват животни с характерните белези за карачанската овца. Откриват няколко и започват тяхното отглеждане, благодарение на Андрей, който ги подкрепя. След като фермата приключи, там се родиха 16 каракачански кученца. До момента има 30 новородени агънца-каракачанки. Надяваме се годината да е по-благосклонна и тази порода да оцелее“, така започва разговорът ни със Стоян.
Припомних му, че във „Фермата“ беше определен като пазител на традицията, че дълго време работеше без да се изтъква, справяше се с възложените задачи. Питам го как стана така стана така, че участниците се разделиха на две. Домакинът ми е откровен: „Пълна идилия няма никъде. Някои не искаха да се сближават в началото. Първите 7-8 седмици всички се опознавахме. Когато шампионската седмица премина около средата на формата, тогава дойде моментът всеки да изгради някаква своя стратегия, за да стигне до финала, да спечели парите от премията.
И изведнъж кротко работещият Стоян, след като преживява дълбоко разочарование, решава, че трябва да покаже и другата своя страна: „Във „Фермата“ се случи така, че в даден момент бях неразбран, може би. Защото аз не повишавам тон, никога не се карам. Предпочитам да говоря с хората. Ако има проблем, той трябва да бъде решен с разговор. Но участниците прецениха, че играя някаква игра или си помислиха, че съм някакъв лицемер и че няма как да съм толкова добър, и може би го правя само от гледна точка да стигна до финала. В което нямаше никаква логика и никаква истина, поради причината, че 8 седмици съм говорил със всеки един човек и съм им показал, защо съм такъв човек. Така съм възпитан.
За мен уважителният тон е най-важното нещо. Но всеки е прав за себе си, има своите причини и аз не ги съдех. По-късно от близки за мене хора, разбрах, че са казали, че съм най-лесната мишена, че съм мъж под чехъл, че съм бил дразнител. По един или друг начин ме нараниха, затова си казах, че няма да имам милост към нито един, било то приятел или от хората, от които не очаквам нищо.
Така и стана, че излязох на първия си сблъсък срещу шеф Илиян Кусев, когото победих. Той ми беше най-близкият човек и когато чух най-болезнените думи, ме заболя. Защото тези думи бяха казани от него. Реших да му покажа, че аз не съм слаб играч и че всеки път няма да може да ме бие и да ме мачка. Няма как това да се случи. След което получих масовото неодобрение на моите съфермери, с обвинението как съм могъл да отстраня техния толкова близък човек?
Честно казано бях готов във всеки един момент да изляза. За мене не беше важно да спечеля тези пари, защото съм постигнал много цели, както виждаш. Аз си го имам най-важното нещо – дете, разбираща ме съпруга. Всичко, което имам, съм го постигнал с двете си ръце. Благодарение, разбира се, на семейството ми – на жена ми, на майка ми, на сестра ми, на тъст ми. Парите не ме блазнеха. Исках да преживея това приключение, да се насладя на емоцията. Макар че тази година беше доста тежка за мен и семейството ми.
Загубихме човека, който безрезервно ме подкрепяше – тъста ми Румен. Той ми беше почти като баща. В съзнателния ми живот – 13 години аз съм живял с тези хора, дали са ми много за моето израстване като човек, – споделя Стоян. – Помогнаха ми да се образовам, да си ремонтирам къщата в Копривщица. Но да се върнем отново за фермата. След тези трудни моменти исках да преживея нещо добро. Във фермата се очертаваше да е едно невероятно приключение. Накрая равносметката е, че останах с позитивни спомени. Не искам да помня кой какво е казал по мой адрес. Помня веселите и забавни мигове, в които сме се смеели и правели шеги помежду си с Мария, Илиян, Дара, невероятните песни с Поли в градината. Не знам какво са виждали хората от телевизията. Не живо е друго. Лично за мене имаше невероятни моменти, от които мога само позитиви да черпя.
Какво му даде като урок „Фермата“? – Да не е толкова доверчив, да не е толкова отстъпчив или да не е толкова добър? Не! Винаги трябва да си добър, категоричен е Стоян Маджаров. Урокът беше да не бъда доверчив и да не се раздавам пред хора, които не познавам. И второто, да защитавам онези, които ме подкрепят и са до мене. Така както мен ме подкрепяше Милена. Безкрайно й благодаря! Милена беше от малкото хора, които търсеха справедливостта, продължава разказа си той. – Никога не е била интригант. Тя искаше да провокира различни чувства и емоции у хората. Искаше да изкара добродетелите у тях. Обаче нашите съфермери не можаха да усетят това.
Когато нямах никаква подкрепа, тя беше единственият човек, застанал зад мене. Даде ми сили, психически ме повдигна, защото бях изпаднал. На човек не му трябва много. Една добра дума и едно рамо, на което да се облегне. От там нататък човек се изправя и продължава сам. Не е нужно да правиш чудеса. Нужно е само да поговориш с него, да му дадеш кураж, надежда. На мен това ми трябваше. Исках да разбера какъв съм в нейните очи, защото за другите бях лицемер. За Милена бях достоен българин. Никога няма да забравя времето, когато Милена ми подари два късмета. На единия пишеше: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света, защото аз в тебе виждам един уникално добър човек!“.
Когато кандидатствах за фермата си казах: „Аз съм на такива години, че знанията и физическата сила която имам, психическата издръжливост, ако ми се даде възможност, бих променил света към по-добро“. Защото, мисля, че светът има нужда от добри хора, които да правят добри дела. Е, тя ми върна точно тези мисли в главата и това ми даде сили да се боря и да не се отказвам.
Стоян Маджаров е на мнение, че в тези ковид-времена има добри хора. През последната година е видял колко много добрини се случват и колко много добродетели притежаваме ние, българите. Познавам немалко хора, които направиха благотворителни кампании в помощ на болни, болници. Мнозина станаха доброволци в болнични заведения. Други се страхуват от тази нова болест и съвсем естествен беше въпросът дали и него не го е страх. „Всеки го е страх, – по човешки казва събеседникът ми. – Но със страх никой не продължава напред. Страхът само те потиска да се криеш. Най-важното е да бъдеш уверен в това, в което вярваш, да се бориш, да го постигнеш“.
Питам го – от тук нататък накъде? С неговия приятел Атанас Младенов от гайдарския състав ще се опитат да сбъднат една своя мечта: да сътворят школа за деца с музикални заложби. Идеята им е не само да се възстанови инструментът гайда, а всички български автентични инструменти – гъдулка, кавал, тъпан, мандолина. През последните 10-ина години се забелязва, че младите хора се насочват към разучаване на народни хора. По негови думи по сватбите липсва живата музика, която е присъствала на българската сватба. Днес народната музика присъства само, когато се извежда булката. За съжаление все по-рядко се чува такава музика на живо.
„Идеята ми е тези млади хора, които са вдъхновени от музиката, да получат основа. Оттам-нататък винаги могат да ги развият в музикални училища, музикалната академия. Но, най-важното е, да накараш децата да се влюбят в тази музика. Това е нашата идея.“ Накрая го питам на кого е благодарен сега. „Когато те няма три месеца в семейството, е трудно. Затова искам да благодаря за подкрепата на близките ми, на всичките ми роднини, които помагаха на жена ми за отглеждането на детето ни. Благодаря и на хората, които ме подкрепяха и стискаха палци от малкия екран. Благодарен съм, че бях във „Фермата“ от първия до последния ден, където бях без чужда помощ. Бях себе си и излязох с високо вдигната глава“, казва Стоян Маджаров.
