Той ще остане вечно
Един от емблематичните и колоритни златичани, за когото трябва да си спомняме всеки ден защото негови творби и знаци из града и района виждаме постоянно, е художникът Георги Златанов. Откъдето и да минете – покрай чешмите „Гергана“, „Гагарин“, край морената – паметник в центъра на града, барелефът на Христо Смирненски на читалищната сграда, все говорят за твореца. И един албум на „ИК „Златен змей“ от 1995 г. с вълнуващ очерк за него от състудента му проф. Атанас Божков, довършен от изкуствоведа Аделина Филева. На 2 април се навършват 90 години от рождението Георги Златанов, за което преди три седмици припомни общественикът Тома Найденов.
Заслужава си да разкажем за Човека, който бе всестранно даровит – освен майстор на четката и молива, той бе и изкусен музикант. Свиреше, когато е в настроение, на цигулка, на гъдулка и притежава няколко уникални екземпляра от двата инструмента. Дълги години беше част от битовия оркестър на читалище „Христо Смирненски“. Немалко негови приятели и познати, посещавайки го в скромната му приземна стаичка, подредена като битов музей, да го намират да свири, унесен в заниманието си. А освен художник и музикант, бе и добър земеделец, пчелар, страстен ловец. Неслучайно приятелите и съратниците му в древния спорт го наричаха „Поразяващата ръка“, защото точното му око на художник не пропускаше целта и в отстрела на дивеч.
Малцина, обаче, знаят, че е наследник на известния Златанов род от Пирдоп, преселил се в този град от близката Стрелча през XIX в. След Освобождението един негов представител създава семейство в Златица и остава да живее там, полагайки основите на голяма фамилия, с немалко талантливи наследници. Та от този клон през 1931 година се ражда Георги Златанов. Талантът му е открит още докато е ученик – негови съученици разказвали преди време, че бил доста буен и винаги със свое мнение и отношение по случващото се в училището и града. Такъв е до края на дните си. Едва 11-годишен е, когато по предложение на своите преподаватели в Златица, постъпва в училището за даровити деца в София. Но само след една учебна година отново се връща в родната Златица. Втората световна война е в разгара си, а страната ни е част от нея.
Завършва средно образование в гимназията в Пирдоп. Двадесетгодишен кандидатства в Художествената академия в София и го приемат в класа на проф. Иван Петров. През 1953 – 1954 година прекъсва поради болест следването си, което продължава отново от 1955-та. Завършва Академията със специалност „Живопис“ през 1958 г., като възпитаник на проф. Илия Петров, но освен това е и отличен график, скулптор, плакатист. Оттогава, до края на земния си път на 30 септември 1992 г. живее в Златица. Негова спътница в живота в продължение на 34 години, е съпругата му Иванка Златанова. Самата тя неведнъж е негов модел, но и коректив във всичко, което е дело на ръцете, ума и сърцето му. Имат двама сина – Симеон и Теодор, наследили немалка част от добротата и дарбите на баща си.
„Георги за мен беше цяла вселена! – казва леля Иванка. – Аз едва сега разбирам, че той е бил необикновен човек. Защото не може да притежава толкова добродетели, и да не намери място в един малък град, като нашия, в който хората се познават“. И с огорчение споделя, че познатите му и управниците на Златица рядко си спомнят за Георги Златанов. А младите дори не знаят за него, и че е оставил стотици свои творби – картини, офорти, скици, стенописи. Като този в гр. Междуреченск, Република Коми, Русия, за фриза „Април 1876-та“ в центъра на с. Петрич, и двата съвместно с Тодор Цонев, или другият – в несъществуващия вече Младежки клуб „Егоревск“ в Златица. По майчина линия художникът е роднина на сегашния ни главен прокурор Иван Гешев, казва тя. Той е син на негов първи братовчед – Стоимен от село Мирково. Та именно неговият баща Тодор Гешев е брат на майката на Георги Златанов. Родът им е дал доста на района, добавя леля Иванка, но е малко познато.
Веднага след завършването на Художествената академия, е назначен на работа като художник в медодобивния завод „Георги Дамянов“. Задачата му е да подготвя нагледната агитация на комбината, но заедно с това той рисува пейзажи, панорами на предприятието, работници. Тук ще се завърне след години – в периода 1982 – 1990-та, затова немалко от картините му сега се пазят в „Аурубис България“. По това време – през 1961 г., го приемат и за член на Ателието на младия художник. Три години по-късно, заедно с приятеля си и също голям творец – Тодор Цонев, организират съвместна изложба в Златица. Годината е 1964-та, през която е открита новата сграда на читалище „Христо Смирненски“.
От 1966 година до 1982 г. е част от колектива на златишкия клон на окръжното предприятие „Кинефикация“. Рисува плакати за филми, които се прожектират в киносалона, табла, транспаранти. Създава и стенописа, който краси стълбището към втория етаж на сградата на читалището. В годините преди да напусне този свят се опита да го обнови, но не успя да завърши работата си. И сега той е във вида, в който са го оставили талантливите ръце на Георги Златанов. Дано да се намерят средства делото му да бъде завършено докрай, за да напомня за твореца, посветил много време и дарба на културната институция, и на града си. А последователи в творчеството, способни да го направят, в Златица има.
Първата му самостоятелна изложба е юбилейна – през 1981 г., когато е на половин век. Следват още през 1987, посмъртната през 1993-та, а представя свои платна в София и по други места, като отзивите на специалистите и на почитателите на изкуството му за тях винаги са впечатляващи. От една изсъхнала върба можеше да сътвори такава картина, която да те накара дълго време да стоиш пред нея и да й се наслаждаваш.
Като част от културния елит и общественост на Златица, работеше всеотдайно, безрезервно и безкористно за всяко дело. Но никога не рисуваше ей така, заради самата картина, а винаги, когато го споходеше музата на творец. Така е, както се знае, при всички художници, а при него – неписано „правило“ бе, да счита всяка своя творба за „незавършена“, макар да бе съвършена. Неведнъж, когато се е налагало да подготви табло или покана за обществено събитие – в онези години нямаше принтери и компютри и всичко се рисуваше и изписваше „на ръка“, да се излагат с още неизсъхналата си боя по картона. Отива пратеникът на някоя институция с молба да подготви, примерно, стенлист, а Георги Златанов го посреща с цигулката в ръка и започва да свири. Човекът изпитва неудобството, че е нарушил творческия мир на художника и се притеснява, а той – излива душата си от струните. И изведнъж – оставя инструмента и се хваща за четката. След минути работата е готова и мокра още, поема към читалището или общината, където „тече“ трескавата подготовка за събитието. И всички чакат да завършат приготовленията с поставянето на таблото. Такъв си беше, но и никой не му се сърдеше.
По една такава „спешна“ работа през 1983 г. го търся у дома му, но не го намирам в ателието. Леля Иванка ме насочва ориентировъчно – художникът рисува някъде из… Златишкия проход. Поемам нагоре по пътя и го намирам на полянка близо до известната Момина скала. Разпънал статива, с палитра и четка в ръка пренася красотата на Балкана върху платното. Той рисуваше всичко, което привлече вниманието му на художник. От парка в Сандански, до тунела от дървета по шосето за местността „Медет“ или параклиса „Възнесение Господне“, група стари дървета, дори пресъхнала река, жита, колоритни свои съвременници, като приятелите си творци проф. Дечко Узунов, Тодор Цонев, мирковския художник Цветко Балев, антонската учителка и също майстор на четката Маруся Филчева, краеведа и читалищен деятел Никола Младенов, младата поетеса Петя Дубарова, съпругата Иванка... Не десетки, а стотици картини, немалко притежание на ценители на творчеството му от страната и чужбина, но повечето съхранени в неговия втори дом – ателието.
Преди години имаше идея сградата на старото турско административно управление – конакът, да се реставрира и обособи като дом на културната общественост на Златица. И в него да се изложат в постоянна изложба картините на Георги Златанов, чиято къща е съвсем наблизо. Не се случи, а възрожденската сграда сега е в незавидно състояние. Би могло, обаче, идеята да се възроди, да се възстанови сградата със своите просторни помещения на първия и втория етаж, подходящи пространства за разполагане на картини. Ако пак не стане, майсторът на четката, увековечил родния си град в немалка част от творбите си, заслужава да му се отдели друго място (а такова все ще се намери! – например, картинната галерия в читалището, до чийто вход е неговият барелеф, изработен от приятеля му и също художник Димитър Кънев), за да се показват те пред гости и идните поколения. Защото той е част от златния културен фонд на Златица, не само заради името си Златанов, което се родее и с това на родния му град, а най-вече с онова, което е оставил след себе си. И ще остане вечно!
