Местността „Семер кая“, намираща се на около 7 км. от село Карлиево, на рид източно от пътя за гр. Панагюрище, бе целта на разходката ни с Борис Гечев от Златица на 23 юли. Времето в града не подсказваше с нищо за предизвикателството, което ни очакваше в Средна гора. Пристигаме с автомобил в района, но поемаме пеша по възвишението в търсенето на тракийски древности, които той е посещавал неведнъж през годините. Отдавна с него се канехме да ги разгледаме заедно, но все нещо отлагаше теренното проучване до този четвъртък от миналата седмица.
Времето, обаче, ни поднася своята изненада – за минути над планината се заоблачава и започва да вали. Постепенно водните капки, падащи от небето, се засилват и въпреки защитата от листата на габъровите дървета по склона, обилно ни намокрят. Не се отказваме да преследваме целта си и с няколко кратки почивки по стръмното възвишение, достигаме първите скали.
„Семер кая“ е един от османските топоними в района, запазил се до наши дни. И буквално, според езиковеда проф. Йордан Заимов, проучвал местните имена в този край на България, означава „скала, приличаща на самар“. Теренът оправдава името си – скатът е досущ като самар, богато осеян с огромни скални отломъци. Още при първите от тях Борис Гечев показва в огромен камък две издълбани от човешка ръка „гаванки“ – ямички в него, разположени една до друга, а произходът им отвежда далеч в предходните хилядолетия.
Продължава да вали силно, но и ние не се отказваме – народът го е казал „мокър от дъжд не се бои“. Скоро достигаме до ново струпване на огромни каменни блокове. Борето – както обичайно го наричат близки и приятели, насочва вниманието ми към добре издялан в една от скалите жертвеник. Ясно се открояват коритото и улеят на ритуалния съд, издялан в скалата. Известно е, че траките са почитали и отнасяли с уважение и преклонение пред камъните, заради излъчваната от тях сила, устойчивост и непреходност във времето.
Малко по-нагоре е вече равно, което показва, че сме достигнали до билото на ската. Гледката на изток разкрива пред погледа ни обширно пространство, удобно за заселване. Борис Гечев предполага, че там някъде се е намирал водоизточник – изворче и ли кладенец, от който древните траки са черпили вода за обредите, които извършвали в местността. Още не го е открил къде е, но гарантира, че ще го потърси и намери някой ден.
Равното място също е осеяно със скали. На една от тях откривателят на артефакти и старини ми показва наподобяващо на малък трон място, издълбано в камъка. Друг огромен блок прилича на човешко лице – очертани са ясно очите и устните. Под него една от скалите – масивен плосък и дебел камък, е покрил други два. Сходството с онези култови паметници, познати на специалистите като мегалити, е поразяващо. Под него няколко души спокойно могат да се приютят седнали, ако се наложи.
Преди години, разказва златичанинът, към следите, оставени от древните траки, го насочили местни хора – пастири и лесничеи, които неведнъж са ги удостоявали с вниманието си. И днес следи от пасищни животни показват, че мястото не е забравено и се посещава от хора.
Засилващият се дъжд ни принуждава да не се задържаме много на терена. За да избегнем по-трудното от изкачването ни спускане, и да не пострадаме от много хлъзгавата вече шума по ската, поемаме на север по горски път. Вървим доста, а изход към мястото, откъдето поехме нагоре по Средна гора, не намираме. Затова бавно и внимателно се спускаме по едно от деретата надолу, въпреки постепенно увеличаващата се по него вода. Благодарение на здравите си и подходящи за преход в планината обувки, се предпазваме от инциденти. След около двайсетина минути се озоваваме на асфалтиран път, който, обаче, ни отвежда на около два и половина километра по- на север, от района, където сме оставили превозното си средство. Дъждът вече спря, но това не ни прави впечатление – достатъчно сме мокри.
Скоро достигаме и до трасето на пътя, водещ към село Панагюрски колонии и гр. Панагюрище. За около половин час достигаме до автомобила си и без да се бавим, поемаме с него към Златица. Уморени сме, но и удовлетворени от видяното и усетеното сред тракийските древности. До не всички обекти, които искаше да ми покаже Борис Гечев, се докосваме, но и това има своето очарование – заявяваме си взаимно, че пак ще посетим местността „Семер кая“. В града е сухо и нищо не показва тук да е валял дъжд.
На другия ден, петък, родолюбецът ми се обажда по телефона – интересува се как съм. Отговарям, че дори и мускулна треска нямам, чувствам се отлично. Същото е и при него, заявява той. И добавя, преди няколко часа отново се разходил до терена, където бяхме. Не изтърпял да види до какво от известните му в този район следи от древните траки сме пропуснали да се докоснем. И отново не се завърнал с празни ръце – в цепнатина в камъните открил малко звънче, украса за конска амуниция.
