Проведе поход до паметника в местността „Хаджийца“ в Стара планина
Димитър Петров
В началото на този лагер имахме големи притеснения, които бяха породени от това дали ще има достатъчно сняг в планината, защото напук на снеговалежа от предходния месец, февруари се оказа много сух и топъл. За кратко време снежната покривка се стопи наполовина. А за нас беше важно да има сняг и очаквахме началото на този лагер с нетърпение, тъй като за първи път щяхме да ходим със снегоходки и да научим повече за придвижването в планината през зимата. Опасенията ни обаче се оказаха напразни. Искаше ни се количеството сняг да е повече, но и това, което имаше беше достатъчно за успешното провеждане на замисленото начинание. Оставаше само да случим на хубаво време и тук отново имахме късмет.
Тръгнахме още в петък след училище с автобуса до х. „Мургана“ и веднага след настаняването се заехме с организационните работи. Разделихме се на няколко групи, всяка от които имаше поставени задачи. Разпределихме екипировката и храната. Подготвихме си вечеря и сандвичи за прехода, който ни предстоеше. Велислава – най-голямата сред нас, беше избрана за водач, а тя, от своя стана, посочи трима, които да й помагат. Докато останалите подготвяха вечерята и сандвичите за следващия ден, те имаха важната задача да изберат по картата маршрут на придвижване до х. „Чавдар“ и да му изработят азимутини таблици.
Още от сутринта на следващия ден слънцето започна да огрява, а снегът под топлината на лъчите му продължи да се топи. Снегоходките и щеките бяха раздадени и регулирани съобразно размера на обувката и ръста на всеки участник. Последва подробен инструктаж за начина на придвижване и спецификата на раздадената екипировка. След като направихме по едно кръгче около хижата, за да почувстваме и усетим снегоходките, вече бяхме готови за преход. Водачите извадиха картите и компасите, пуснаха азимут и посочиха посоката, по която ние поехме в стройна колона.
Движехме се бавно с постоянно темпо, като на определено време се сменяше първият в групата за отъпкването на пъртина. Правихме, кратки и регулярни почивки, пихме много вода и чай. След няколко часа слънцето и умората започнаха да си казват думата и леко забавихме ход. Въпреки това в късния следобед бяхме на паметника на под връх Баба, посветен на пострадалите от снежна буря 841 руски войни по време на Руско-турската война 1877 - 1878 г., а от него до хижата оставаха не повече от 20 - 30 минути преход. През цялото време се радвахме на прекрасно време и безоблачно небе, което ни позволи да се любуваме на невероятните гледки, разкриващи се пред нас. Като на длан виждахме цялото Средногорие. Срещу нас се бяха надиплили върховете на Средна гора, а в далечината се белееха Витоша и Рила. От север като море се беше ширнал целия Предбалкан.
С пристигането на хижа „Чавдар“ се поздравихме за успешния преход и след задължителната групова снимка се настанихме за почивка. Умората от дългия ден си беше казала думата, поради което вечерта прекарахме в отмора. За разлика от предишния ден, днес не седяхме до късно, а след вечеря, задължителния разбор и инструкции за следващата сутрин, всички се отправихме към леглата.
Неделя сутрин – позволихме си малко да се излежаваме и се събудихме отпочинали и весели. Направихме си прекрасна закуска и сандвичи за из път. Събрахме се в столовата и поговорихме за това какво сме преживели и какво сме научили. Задължителен инструктаж, обща снимка, взимаме си довиждане с хижаря Иво и тръгваме надолу към село Буново, където ще ни чака автобусът. На хижата вали сняг, но въпреки това преценяваме, че е по-добре снегоходките да са закачени на раниците. Колкото по-надолу слизаме, толкова повече снежната покривка изчезва, а снегът се сменя с дъжд. За разлика от предишния слънчев ден, днес гъстата мъгла ни е обгърнала през цялото време. Това ни мотивира да се движим бързо и скоро сме в Буново, където ни чака Стойко, за да ни закара до Челопеч.
