Не са много пирдопчаните, оставили трайна диря в живота на страната ни – поети, писатели, политици, общественици, учени, дарители, чието име мигом да се свързва с родното място. Сред тях безусловно се откроява един от символите на Пирдоп – Тодор Генчов Влайков.
Човек би могъл да стане известен, да остави диря само с поетичното си творчество. Друг да бъде запомнен като лидер на партия, чиято дейност оставя следа в политическата ни история. Трети – като дългогодишен народен представител, четвърти като изтъкнат военен, дипломат и т. н.
Дирята на Тодор Влайков е многопластова. Той се доказа като учител, но и като писател, публицист, политик, общественик, дарител. И съвсем не е трудно да се докаже, че е всичко това. Достатъчно е човек да се запознае с написаното от него – в томчетата за ранните му години като ученик в Пирдопското училище, във все още младата Софийска мъжка гимназия, която той завършва с отличен, втори по успех сред възпитаниците ѝ, дошли от цяла България и Македония, и като студент в Москва, където учи филология.
Тези негови четива позволяват във всяко време да надникнем в неговия личен и духовно естетически свят на Човек, млад човек, който мечтае и се труди, за да се докаже като значим представител на родната интелигенция тогава, който ще служи на народа си, на обикновените хора. За да се опознае Тодор Влайков, трябва да се прочетат очерците му „Чиновници и властници“. В тях се докосваме до онази част от българското общество след Освобождението, което се стреми към примамливите държавни служби, за да получава големи заплати и да се замогне материално. Духовното в тях Влайков не вижда. „Наместо напредното идеалистично народопросветно течение, появи се сред интелигенцията едно ново течение – кариеризмът“ – пише той (1891 г.). А тогава сам пирдопчанинът е само на 24 години.
За да няма общи приказки, когато се говори за Тодор Влайков, нужно е да се прочете и книгата му „Депутатът Жабурков“. В нея откриваме горчивината, която изпитва при първия си опит да се включи в политическия живот на страната и твърдата му решимост да отстоява собствените си идеали за народен просперитет.
Трябва да прочетем и книгата на Стефан Памуков „Неизвестни писма на Т. Г. Влайков“ – там ще го усетим като истински народолюбец, като Човек, изпълнен с идеи за промени в собствения му градец – как да стане училището по-добро, как да помогне на земеделците, как да се обнови читалището, библиотеката… „Изказах една идея. Да се услови от общината един учител за земеделците… Да се отпусне от общината една частна земя, която този учител да земе да обработва според както учи науката. Освен ниви, ще земе да насади и обработва и лозе, и овошки сякакви, ще се приготви помещение, в което да се отгледват кошери и буби, пак според науката…“. Влайков има не само идеи – той осъществява някои от тях. На 26 октомври 1890 г. помага на мирковчани да основат Първото земеделско дружество в България – „Орало“ и написва книгата „Бележки върху земеделския въпрос“.
Четейки творбите на Влайков ще усетим влечението му към знанието. То е неговата същността страна, вътрешна необходимост – едва на четири-пет години той вече знае да чете. И така цял живот, за да затвърди най-важното – че без наука не може да се живее смислено.
Запознали се с творчеството му ние разбираме, че Тодор Влайков носи някаква особена душевност, една кроткост, деликатност, една постоянна нужда за усещане на обич и топлина, качества, толкова необходими на истинския живот. Това особено личи в писмата до брат му Алипия – един също значим българин и пирдопчанин, за жалост останал малко познат нашите съвременници. Стремежът към щастие в семейството и в живота въобще, вълнува Тодор Влайков толкова много. И толкова е истински в мечтите си да има вярна другарка до себе си, и между двамата да има доверие, обич, разбирателство. Най-силно това се усеща в разказа му „Седянка“, една от най-силните му творби според мен.
Влайков не мечтае за охолен живот. В едно от писмата си пише: „Аз мразя лукса, разкошеството, светския живот (разбирам изваждание на показ своя блясък). Аз обичам тихия и скромен семеен живот, домашните радости и развлечения, и чистите пригодни удоволствия между роднини и тесен кръг от близки и приятели“.
При Влайков няма фалш, суета. Важна за него е истината. Спомням си писмото до втората му съпруга Анна Бояджиева. В него той не скрива дори невидими за другите свои недостатъци, нито незавидното си финансово състояние, с което ще разполагат двамата, ако тя даде съгласието си да се омъжи за него. Тази интимна изповед е неговата най-силна проява на висок морал, прочетете го!
Такъв усетих своя съгражданин Тодор Генчов Влайков. Рожба на патриархалния живот, на тревогите и надеждите на младата българска държава в края на 19 и началото на 20 век. Един истински, неподправен и неподкупен труженик на писателското и политическото поприще. С него имаме право да се гордеем и да го считаме за символ не само за града ни, но и за България.
